– Обичам те! Обичам те, толкова много! – говореше и този път гледаше право в очите му. Четеше в тях, проникваше в дълбокото на тъмното у тях и болка кървеше в сърцето и. – Не ми отговаряй. Аз знам. Нея обичаш, както тебе – аз. Но нейното сърце е от парченце лед – ей толкова мъничко и толкова студено!
Момичето държеше горещата му длан в ръцете си, топлината му се разливаше у нея.
– Позволи ми да те обичам. Усмихвай се на наивната ми вяра, че моята любов ще сгрее сърцето ти, ще разсее твоята самотност и ще бъде онази сила, която кара дърветата да танцуват заедно. Заедно… Виж само как звучи.
Затвори очи, прегърни китарата и остави душата си да звучи с нейния глас. Следвай ритъма на сърцето си.
Аз кротичко ще слушам песента, съвсем тихичко тук ще си стоя, само, за да знаеш, че не си сам – аз съм само твоята сродна душа… Може би затова така без думи се разбираме и безмълвно очите ни разговарят, изричат думите, които устните не искат…
А така имам нужда от твоята топлина… студено ми е.
Нещо трепна в сърцето на момчето. Нещо оживя. Вдигна ръка да погали лицето и. Тя притвори очи – искаше да запомни с кожата си, с душата си и с луничката на дясната буза тази милувка, която сърцето му и даряваше.
Той отвори очи. Сънят потъна в дълбокото на зениците му. Новата китара стоеше полуоблегната в единия край на леглото му. Беше сам и студено му беше. Момичето беше останало в съня му. Феята на сънищата си беше отишла. Но кой знае защо от възглавницата до него се усещаше леко ухание на парфюм…
22.08.2009 19:23
:)
По-често можеш да ме срещнеш като ябълков цвят. Тази приказка трябваше да има продължение и вероятно ще има, заради нея направих този блог, но музите ми нещо отлетяха, като сърдити феи ;)
Поздрав!