Последната вечер от август. Още е душно. Не трепва ни листенце. Мракът бавно прегръща погорялата от жегите градина. Мирише на влажна земя от току що поляните цветя и се чува как жадно пият живата вода. Присядам пред старата къща. Сладки са тези мигове на отмора. В припадащия мрак прелитат прилепи. Оглушително се надпяват щурци. Отправям поглед към запалващите се постепенно пламъчета на звездите и се заслушвам в техния шепот.
Прозорчето на малката баня се отваря и от него излита в сапунен балон Феята на сапунените балончета. Това лято дълго се задържа тук, тя иначе в града живее. Вечерите с мен, под звездите или нещо друго, може би, не знам, но все повече се застоява в това райско кътче. Изпрала си е новите дрешки от розови листенца. Хе! Не успя да ги закачи на вървичката. Малкото ми бяло куче, с умните очички и пукна балончето. Виж го само как се смее! И върти опашка.
Преди да поема по Млечния път присядаме с нея и дълго си говорим. Тя ми е приятелка отдавна, още като бяхме мънички деца. Тогава още не умеех да се разхождам между красивите съзвездия в небето. Но тогава още ме владееше магията на това място. До тъмно ние децата бягахме по прашните улици и вдигахме гюрултия, като ято немирни врабци. Често измисляхме и правехме бели. Често дуварите се превръщаха в крепостни стени, а доматите – узрели и недоузрели – в снаряди и гюлета. Често водехме истински войни, не виртуални. И раните ни бяха истински, а дрехите уж праните – вечер често биваха мръсни и съдрани. Истински беше и на дядо каиша, добре че от баба бягахме по-бързо. Уморени, жадни и страшно изгладнели по тъмно се прибирахме в къщи. А след вечеря обграждахме дядо и го молехме приказки и истории истински да ни разказва. И той разказваше, и свиреше ни като щурец, и на всичките му небивалици вярвахме и ги поглъщахме с интерес. После чисти и измити, в голямата стая с гипсовия таван и с цветята върху щорите от хартия, ни слагаше баба да спим. Боже, как се заспива! Ние бяхме способни света да пощурим. Накрая ни оставяха до късно, като призраци, с чаршафите бели из цялата къща да хвърчим…
След героичните игри сънят е толкова сладък! Сутрин слънчеви лъчи в миглите се заплитат, но очите спят, не искат и да знаят… Докатооо до нослетата не достигне миризмата на бабините бухти. Тя тръгва от кухнята на долния етаж, промъква се по витата стълба и завива на дясно по коридора, влиза в полуотворената стая. После започва да се завира във всяко носле, такава една вкусна, гъделичка, гъделичка… Сънени, с раздърпани пижамки се смъкваме надолу, а в кухнята на масата ни очаква голяма купа с бухти. Баба е взела една бяла чиния и отива да сипе мед – на стълбището, на всяко стъпало има по тенекия при едната страна. След малко златната кехлибарена течност се излива в чинията и аромат на мед допълва утрото. Баба ни се радва:
– Яжте, като ви гледам – казва – все едно, че аз съм се наяла.
На двора дядо се чува да запряга магарето, ще ни води на
пчелина…
***
Кое? А, бухтите ли? Научих се години по-късно да ги правя. Също като бабините стават: 4 яйца, щипка сол и 4 лъжици захар, после кофичка кисело мляко, в което има лъжичка хлебна сода. Това е. Но много е важно, когато ги замесваш да добавиш достатъчно количество любов и топлина от ръцете си, за да се получи много меко тесто… Тестото се разточва и с чаша се режат кръгчета и разни весели фигурки, които се изпържват. А меда – меда пчелите го приготвят и всяко бурканче има различен, невероятен и неповторим вкус…
Поздрав най-сърдечен! Лек ден!
Изживях прекрасно детство там и ми хареса да си спомня за него.
За съжаление си напомних и как никога няма да се върне.:-)))
