Твоите приказки

Феята на сънищата

                           Дългият летен ден бавно се скрива зад хълма. Последен слънчев лъч проблясва върху кръста на църквата и връзва алени панделки върху крилата на лястовици. Душно е. Задъхан и уморен денят за миг притихва и поема дъх. Очаква вечерната прохлада да се промъкне между листата на старата круша. Щъркелите бавно един по един се спускат към гнездото, слизат много ниско над градините. После – обърнати към залеза дълго тракат, извивайки шии назад и разтварят криле, сякаш да прегърнат слънцето. Изглеждат така, като че ли изпълняват тайнствен ритуал.

                    От двора се чува потракването на кофите с вода за животните. Кучето нетърпеливо лае в очакване на вечерятa си. В къщи масата е сложена. Време е да се наредим около нея. Вечеряме. Смеем се. Топлината е седнала с нас. С жадни устни изпиваме хладната диня. Алени капки от сладкия сок изтичат по устните. Котето се гали и моли под масата, изправя се на задни лапки, показва острите си нокти, закача се, иска къшейче с топлината на пръстите ми. Излизам навън, а вечерта е приседнала пред къщи. Най-после. Сядам сред прохладата на настъпващата нощ. Вечерницата вече е изгряла. След пълнолунието луната все по-късно изплува иззад клоните на ореха и е с малко поотъняла от предната нощ. Всяка вечер търся онази звезда, от Голямата мечка, а после тръгвам по Млечния път. Той сега минава точно над крушата, откъм кипариса идва и се вие над изсъхналата вишна. Точно над мен, пред мен е разперило криле съзвездието Лебед, а някъде назад остава да премигва с цялото си очарование Касиопея. Мракът става все по-гъст, звездите – все по-ярки и все по-близо се свеждат над мен и някак топло, приятелски, протягат светли ръце към мен. И вече не съм аз. Вече съм онази невидима фея на нощта, която бавно върви по Млечния път и звездни сънища нашепва. Мога да ставам мъничка, мъничка като прашинка, зареяна сама в космическото пространство. Мога да влизам когато си поискам в ушите на децата и да ги водя в страната на чудните сънища, а сънищата ги правят по-добри.

                     Там горе, до звездите, достига звънката песен на щурците, която има силата на земното притегляне и не ми позволява да отлетя далече, далече, някъде в Космоса и да се изгубя. Тя завладява съзнанието ми и ме завръща на Земята след всяко пътешествие в страната на сънищата…